България се присъединява към Целите за устойчиво развитие на Срещата на върха на 25 септември 2015г. в Ню Йорк, в централата на ООН.
Оттогава са изминали повече от 6 календарни години.
Дали реално се е изменила икономическата, социалната и екологичната среда в България?
Оптимистите ще кажат – да, песимистите – не, а реалистите ще отвърнат, че може и по-добре.
И всички ще са прави.
В свои изказвания редица политически лица твърдят, че последните години в икономически план могат да бъдат наречени повече от успешни за България. Като доказателство се посочва фактът, че размерът на средната работна заплата в България се е повишил значително.
Това само по себе си е положителна констатация, чисто статистически.
Но не променя реалността, много добре описана от народната мъдрост, че „ако един яде свинско, а десет зеле, то у нас средно се яде свинско със зеле“.
Оптимизмът (или може би манипулативността) и коректността на числата предопределят неточни заключения, които повдигат самочувствието на определена обществена прослойка. Останалите продължават да преживяват месеца с минимална работна заплата, а дори нерядко и със заплащане под този нормативен минимум.
Видимо с просто око е, че „ножицата“ между бедни и богати става все по-отворена, а средната класа изчезва.
Богатите стават по-богати, бедните – все по-бедни.
Фактите показват, че „колкото по-голям е резултатът, толкова по-асиметрична ще става разбивката“ (Талеб, Н., Черният лебед: Въздействието на слабо вероятното в живота и на пазара), т.е все по-широко ще се разтваря и ножицата между двата полюса – бедни и богати.
Стандартните концепции, които се предлагат с цел решаване на този проблем, са винаги едни и същи.
Увеличаване данъците на богатите, за да има какво да се раздава на бедните. Подобни възгледи често произтичат от млади и интелигентни на пръв поглед хора, чието образование е солидно подкрепено с впечатляващи дипломи от известни университети.
Понякога и по-улегналото поколение приглася на тази „революционна“ (в стил Робин Худ) идея. Последната подобна бе да се обложи IT сектора, като най-печеливш, с по-високи данъци:
„Ако на един програмист му се добави допълнителен данък от 1000 лв. месечно (средно) при 40 хиляди души получаваме едни допълнителни 40 милиона лева, влезли в хазната за преразпределение! А при настоящите доходи на тези работещи това няма да е голяма тежест за тях. Мисля, че това би било справедливо спрямо хората, с чиито данъци въпросните специалисти са обучени.“[1]
[1] Стефанов, В., Колко данък да плащат програмистите: форум, тръгнал от „Дума“
Виж още: запис на уебинара „Зелена и кръгова икономика – 3 важни въпроса и поглед отвъд познатото“
Изключителен „стимул“ е тази идея, от една страна, за младите да се развиват в сектора, изграждащ бъдещето, и от друга – за предприемачите като цяло да генерират чрез труда, уменията и интелекта си по-високи приходи и печалби, с които да осигуряват жизнен минимум на една определена група от обществото ни.
И това в никакъв случай не е изолиран случай за България, нито е защита на богатите и сочене с пръст към бедните.
Както Investor посочва „оскубването на богатите не би направило много за намаляване на неравенството… [ ] …нито само богатите, нито богатите плюс средната класа са достатъчно богати, за да субсидират всички, които са по-бедни, при каквато и да е схема на данък върху богатството“.[2]
[2] Нейков, П., Данъкът върху богатството не намалява неравенството
Тогава, остава въпросът, какво е решението? Как да се затвори ножицата?
Една от предпоставките за намаляването на неравенството е в качественото образование, в културните възгледи и изграждането на активна гражданска позиция у младите хора от най-ранна възраст.
Което ни води до втората слаба брънка – образованието като част от социалния аспект на целите.
Последните години все по-активно се заговори за ранно сексуално образование (буквално от детската градина), но безкрайно малко се прави по отношение изграждането на активни граждани.
Целите за устойчиво развитие трябва да станат достояние за децата във възможно по-ранен етап, разбира се, поднесени по разбираем за тях начин.
Клубовете по дебати е задължително да бъдат възродени и развивани във всяко училище и всяко дете или младеж да преминава „школовката“ на това да изразява и защитава свободно мнението и позицията си.
Едва тогава можем да се надяваме на общество, което ще отстоява правото си на по-високо заплащане, на безопасни условия на труд, на достойни старини за своите родители, баби и дядовци.
И ще сме крачка напред в изграждането на активни и морални личности когато мнозинството осъзнае, че демокрацията не е синоним на слободия, и че собственото ни право се простира до там, където започва чуждото.
Респективно ще сме крачка напред и в постигането на 17-те цели за устойчиво развитие.
В този контекст, има една мисъл на Талеб, с която всяко дете и възрастен трябва да се събужда и на база нея да ръководи действията си и да организира деня си:
В България плахо се говори и по една друга тема – неравенството между половете.
Според експерти това неравенство продължава да определя до голяма степен обществените нагласи, поради недостатъчното умение на жените да отстояват себе си.
Това твръдение частично може да бъде подкрепено с контекста от предходния абзац.
Изграждането на умението (защото това е точно умение) да отстояваме себе си не е достатъчно застъпено нито в образователната, нито във възпитателната (семейната) ни система.
Но този тип неравенство е следствие и на стереотипи и културни догми. Световната политика ни предостави много актуален пример: Урсула фон дер Лайен, едва ли може да бъде посочена като жена, която не умее да отстоява себе си, но това не попречи да бъде грозно пренебрегната (дори унижена), при шумно отразената среща с президента на Турция Реджеп Ердоган.
Говорим за огромни имена на световната политическа сцена.
Какво остава за скромните, макар и висококвалифицирани български жени.
Всъщност по-голяма част от българските жени успяват да отстояват себе си.
Но фактите показват друго.
Не малък процент от „силния“ пол не желае да отстъпва своето място на „силен пол“ без да разбира, че битката за равенство не е битка за първо място, а за равен старт и условия.
В третият аспект на Целите за устойчиво развитие – екологията, проличават проблеми, които са едновременно и най-сериозни, и с най-видим напредък в борбата с тях.
Трудно е да се обясни подобно твърдение на фона на продължаващата незаконна сеч и грозното застрояване на Българското Черноморие. Но се наблюдава сериозно събуждане на гражданската съвест именно по отношение на екологията.
Същевременно не е по силите на гражданите да преборят този проблем, когато държавата е в ръцете на корупцията и на силните на деня.
Когато добрите, защитаващи природата, биват наричани „зелена мафия“, а нагло поругаващите природните красоти на страната ни са тачени като „ценни инвеститори“ е очевидно, че моделът на управление е сбъркан изначално.
За съжаление, този модел вероятно ще продължи да е доминиращ.
Решение е своеобразното „наказание“ на фирмите, които замърсяват околната среда или с продуктите си увреждат здравето на хората.
Мярката „замърсителят плаща“, когато злото вече е сторено, е най-доброто, което може да се приложи, но с условието, че замърсителят ще плати поне десетократно стойността на нанесените от него щети.
През изминалата година имаше многократни съобщения за замърсяване на въздуха на град Русе. Обществеността нито разбра кой е замърсителят, нито какви са конкретните екологични щети, нито какво е наказанието. Може и гражданите на Русе да не са достатъчно активни и да не изискват информация. Но всъщност това не са отговори, които следва да бъдат изисквани.
Фактите трябва да бъдат открито поднесени преди някой да се сети да попита за тях.
Надеждата е и в нарастващия граждански отпор на неправителствените организации и на децата и младежите, които дано съумеем да изградим, образоваме и възпитаме като будни, съвестни и емпатични личности.
А също и дано не ги изгоним междувременно отвъд границите на родината, за да търсят по-добър живот.
Твърде големи очаквания се проектират върху децата и образованието, но поколенията дотук не се справихме.
Категорично не се справихме и позволихме кризите – морални, политически, икономически, да се задълбочават до степен да виждаме дъното над главите си.
Тук не става въпрос нито за песимизъм, а за здравословен реализъм.
А настоящите и бъдещи предприемачи ще трябва да осъзнаят, че предприемачеството не е само възможност за печалба, а потенциал за промяна – лична, социална, устойчива.
И това трябва да е посоката на развитие на всяка една страна по принцип и бизнес организация в частност.
Автор на статията: Ана Тодорова
Настоящата публикация е създадена от екипа на сдружение Startup Factory в рамките на проект „Развитие на дигитални и предприемачески умения в Русе и региона“, който се реализира с финансовата подкрепа на Фондация „Америка за България“.
Изявленията и мненията, изразени тук, принадлежат единствено на сдружение Startup Factory и не отразяват непременно вижданията на Фондация „Америка за България“ или нейните партньори.
Фондация „Америка за България“ е независима, неправителствена и неполитическа американска благотворителна фондация, която работи в партньорство с български организации за укрепване на частния сектор и демократичните институции в страната.
Фондацията е плод на успеха на Българо- американския инвестиционен фонд (БАИФ), създаден през 1991 г. от Конгреса на САЩ с подкрепата на Американската агенция за международно развитие. За повече информация: us4bg.org
Startup Factory e организация с нестопанска цел, която работи активно вече шеста година за развитието на дигиталните и предприемачески умения на ученици, студенти и възрастни от Русе и региона. Организираме обучения и тематични събития в три направления: ПРОГРАМИРАНЕ, ДИЗАЙН и ПРЕДПРИЕМАЧЕСТВО. Популяризираме възможностите, които предоставят децентрализираните технологии и БЛОКЧЕЙН и тяхното приложение в бизнеса. Предоставяме обучителни ресурси и свободни за ползване инструменти.
